Продължаваме рубриката “Учителите на България” с Нели Христова, начален учител в СУ “Христо Ботев”, гр. Враца, която повече от три десетилетия практикува професията с ентусиазъм и усмивка.

Нели е учителско дете. Израства сред проблемите на чуждите деца, които родителите й неминуемо пренасят вкъщи. Отдадени учители, тип възрожденци, те влагат душа и сърце в професията и “преподават” на своята дъщеря принципност и безусловна доброта.  Така в малкото селце с чудновато име Краводер се ражда мечтата на Нели да бъда учител. Обича да си играе на учителка -  учи куклите, баба си, дядо си...

Десетилетия по-късно, на среща на съвипускниците си от началния курс, Нели си припомня по необикновен начин тази своя детска мечта. На срещата получават писмо на първия им учител, с първите им съчинения какви искат да станат, когато пораснат. Неколцина са постигнали това, което са мечтали - и една от тях е Нели!

По-късно бъдещата г-жа Христова завършва начална педагогика, а първите практически уроци са в родното Краводер. По това време директор на училището е нейният баща, който я посреща с думите: “Нели, ако си мислиш, че си учител, след като си завършила обучението си, се лъжеш много. Учител се става в практиката, затова се подготви за един много сериозен период на изпитания.” Пред Нели застава и друго  предизвикателство - да работи редом със своя първи учител! Това я кара да се подготвя всеки ден за училище като за държавен изпит. На първия учителски съвет сяда до своя учител и през цялото време трепери и от радост, и от притеснение ще отговори ли на очакванията към нея. Днес осъзнава, че е била късметлийка да е рамо до рамо с нейния учител и да е под критичния поглед на един изключително добър професионалист и взискателен баща. Това я изгражда и й дава увереност да продължи нататък.

Враца е следващата стъпка. Младата г-жа Христова става част от голямо училище, с предимно млади учители. Работата там й носи невероятно удоволствие, атмосферата е  все едно е на студентска сбирка. Всички са жадни за работа, събират се, обсъждат. Една вечер така се унасят в разработването на проект, че остават заключени в училището и се налага да излязат през прозореца. Отново е късмет според Нели, че попада сред хора, приели професията като приключение, както и сред по-възрастни учители, приели ентусиазма на младите и канализирали го в правилна посока.

Програмата “Стъпка по стъпка” привлича вниманието на Нели Христова, запознава се с опита на учители от Европа, Канада, Америка. Участва в национални и международни форуми, които й дават възможност да оцени на какво високо ниво е  българското образование, и като начин на комуникации и преподаване, и като знание и постижения на учениците.

И така идва моментът Нели да се престраши и да кандидатства в едно от най-хубавите според нея училища в България, училището, което е завършила и тя - СУ “Христо Ботев” във Враца.  

За мен училището е храм

Всяка сутрин, като влезе в двора и види тази величествена сграда, г-жа Христова се изпълва с радост. Щастлива е само от мисълта, че е в училище, в което през близо 200-годишната си история е духовен дом на такива родолюбиви българи като Кръстьо Пишурка, Асен Босев, Елисавета Багряна. Петко Славейков е бил главен учител там, а днес е и г-жа Христова. Приема тази приемственост като лична награда и огромна отговорност, която генерира духовната й сила и енергия. Училището е уникално, в него е съчетана традиция с иновативност, има дух и новаторство. Самата атмосфера е все едно влизаш в храм, всяка стая носи духа на децата и учителя, който преподава там, а специализираните кабинети са като учебни стаи от бъдещето, казва Нели. Понякога качва малките си ученици в кабинетите, особено в кабинета по история, където сякаш си в музей, цялата история на човечеството може да се проследи. Първият път децата се смиряват, стоят и гледат, сякаш са в храм.

“В тази професия трябва да се раздаваш”, убедена е Нели, благодарна, че  сега в годините, в които е натрупала много опит и знания, има възможност да работи, без нищо да ограничава свободата и творчеството й. Живата беседа на учителя се допълва от технологиите, за да бъде иновативно и интересно за децата. “Хубаво е, че нещата се променят към прогрес. Просто трябва да се учим непрекъснато и да вървим напред”, казва тя. Днешните учители са в постоянно търсене на нови подходи, на нови форми на общуване и обучение: “Трябва да видим кое е положителното в новото поколение и да развиваме него. А за да го развием, ние също трябва да сме на ниво.”

Прекланям се пред родителите

след участието им в дистанционното обучение миналата година, споделя г-жа Христова, очарована от проявената ангажираност и отговорност. За учителите това е момент на предизвикателство, но и на мобилизация.  Нямат място колебанията ще се справят ли и с платформата, в която преподават, и с електронните уроци. “Но да обучаваш първокласник в електронна среда, би било немислимо без участието на родител. Изгради се една връзка между нас. Те бяха наши партньори на думи, но сега наистина ги усещам като третия стълб в образованието. Изключително мотивирани хора да образоват децата си по най-добрия начин. Аз мисля, че това си е характерна черта на българина - той дава всичко за образованието на детето си.”

Порасналите ученици на г-жа Христова са успешни и реализирани хора, които поддържат жива връзката с тяхната първа учителка, канят я на  кръщенета и сватби. На сватбата на Тихомир от първия й випуск получава голяма изненада. Водещият обявява, че преди поздравите за младото семейство и родителите, младоженецът има специален поздрав за жената, която го е изградила като личност. Неочаквано Нели чува: “И сега поздрав за неговата първа учителка г-жа Нели Христова!” Изтръпнала, приема огромния букет от Тихомир, който я кани на танц под звуците на песента “Учителко любима, целувам ти ръка”. Всички гости се нареждат в кръг в знак на уважение, а Нели не може да спре сълзите си от щастие, защото по-голяма признателност не е получавала.

“Българското образование се крепи на родния учител, който всеотдайно работи за това да са ограмотени и образовани децата”, убедена е г-жа Христова. “Докато има учители, които носят възрожденското в себе си, които не просто изкарват прехраната си, а разбират, че развитието на живота и  държавата се дължи именно на тях и приемат това като своя кауза, ще има прогрес в българското образование.”